Като ще ме сваляш, поне се направи, че малко ме четеш и не ме питай тапотий*.
*тапотий – висша степен на тъпотия
За файдата от спомените
Спомените са лошо и ненужно нещо. Най-вече за риене в тях.
- Вариант 1: лоши спомени – топим се в негативни емоции, преживяваме ги отново.
- Вариант 2: хубави спомени – топим се в хубави спомени, което се смесва със съжалението, че онзи живот, в който сме били щастливи, вече е в миналото.
Извод: опитваме се да не ровим в миналото, и да живеем повече сега.
Омагьосан кръг
Един от омагьосаните ми кръгове. Един от най-новите.
Малко предистория: Суперсилата ми е да се изнервям.
Пия лекарство, което ще излекува стомаха ми, който се свива от нерви. Лекарството има много странични ефекти, някои от тях: сърцебиене, главоболие, тревожност, нарушаване на съня. Само като мисля за страничните ефекти се изнервям и издокарвам изброените странични ефекти.
Никой не знае дали се изнервих, щото пих лекарство със странични ефекти или страничните ефекти се проявиха. Дори получих световъртеж, от по-силните. Екстра работа.
Хипохондрия lvl.
На другия ден ми излиза пъпка от нервите предната вечер. Yeah.
Малко нощно
Който пише, трие.
Някои размисли
Интересно е как различните хора те предразполагат да си различен. Без да е нарочно, с едни си конфузен и изпускаш, буташ предмети, препъваш се, заекваш и се потиш. А с други си оригинален, забавен и smooth, сещаш се да кажеш подходяща шега съвсем навреме и то гладко, всички се смеят и са очаровани.
Има хора, с които си тъп. Гледат те очакващо, а ти, от зор, казваш най-голямата тъпотия. Става неловко. В тоя момент се усещаш, че тъпотията може да се разбира по още един начин и той е обиден. Става още по-неловко. След такива срещи потъваш в земята със седмици, направо ходиш в коловоз от 3 стъпки дълбочина и копаеш нови дъна.
Много често се случва с някои да върви чудесно на живо, а онлайн да е жива мъка. Сега тоя отговор какво е? Сарказъм? Ирония? Самоирония? Язвително? Залагаш на отговор с много тълкувания за всеки случай, обаче пак си сбъркал и оттатък са wtf?!
Какво значи всичко това? Че трябва да общуваме (доколкото можем да избираме) с тези, с които ни се получава добре? Или пък трябва да наблягаме с тези, с които не се получава толкова добре, за да се усъвършенстваме (някаква перверзна идея за живота като училище)?
Не знам, не знам..
