вместо статус

Като ще ме сваляш, поне се направи, че малко ме четеш и не ме питай тапотий*.

 

 


*тапотий – висша степен на тъпотия

Някои размисли

Снимка: Talk talk by Matthias Ripp on Flickr, CC2.0

Интересно е как различните хора те предразполагат да си различен. Без да е нарочно, с едни си конфузен и изпускаш, буташ предмети, препъваш се, заекваш и се потиш. А с други си оригинален, забавен и smooth, сещаш се да кажеш подходяща шега съвсем навреме и то гладко, всички се смеят и са очаровани.

Има хора, с които си тъп. Гледат те очакващо, а ти, от зор, казваш най-голямата тъпотия. Става неловко. В тоя момент се усещаш, че тъпотията може да се разбира по още един начин и той е обиден. Става още по-неловко. След такива срещи потъваш в земята със седмици, направо ходиш в коловоз от 3 стъпки дълбочина и копаеш нови дъна.

Много често се случва с някои да върви чудесно на живо, а онлайн да е жива мъка. Сега тоя отговор какво е? Сарказъм? Ирония? Самоирония? Язвително? Залагаш на отговор с много тълкувания за всеки случай, обаче пак си сбъркал и оттатък са wtf?!

Какво значи всичко това? Че трябва да общуваме (доколкото можем да избираме) с тези, с които ни се получава добре? Или пък трябва да наблягаме с тези, с които не се получава толкова добре, за да се усъвършенстваме (някаква перверзна идея за живота като училище)?

Не знам, не знам..

Едно от лицата на лицемерието

Когато си критикар, но се сещаш, че сам не ще издържиш собствената си критика. И подемаш нова политика на „харесвам всички“, защото знаеш, че скоро ще се изявиш и неизменно ще бъдеш оценяван.

Защо съм социопат

Или 85% от всички разговори са въздух.img_20170223_002737

  • Оплакваш се, търсиш съчувствие – получаваш неприложими съвети.
  • Оплакваш се, търсиш съвети – получаваш празни успокоения тип „всичко ще се оправи“ и „точно преди изгрев е най-тъмно“

Социалните мрежи, като мехлем с протеаза, който да изчисти мъртвите наслоявания от илюзии от раните на нашите заблуждения – щипе, смъди, дори боли, но бързо и чисто се разделяме с мъртвата и ненужна тъкан на празни блянове, а раната на реалността е чиста и може бързо да зараства.